Блогът на siringa :: За ползата от зъбобола

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.01.2010 18:57 - За ползата от зъбобола

Автор: siringa Категория: Лични дневници

Прочетен: 2545 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 10.02.2010 10:12

/Нещо старо, което харесвам и си искам тук/

02 септември 2008, вторник Всичко започна до болка прозаично .Тръгнах само да полекувам зъба си , а то какво имало още да ми се случи. От сутринта бях настръхнала. Виждах се как ридая сред адски мъки под безпощадния зъболекарски свредел на иначи изящният доктор Петров , който само го прехвърля от едната ръка в другата и продължава да дълбае ли, дълбае с настървение. Не измислиха ли наистина вече някакви хапчета за лечение на кариеса , все пак сме в 21 век !? Къде е прогреса! Все още сядаш в някакъв стол , явно пригоден за инквизиции, в лицето ти светва заслепяващ прожектор, до слепоочието ти забръмчава форсиран метален свредел и ти трябва да отвориш устата си доброволно, за да може той безпрепятствено да влезе там и да вилнее колкото си ще. Както и да е. Този път не ме боля . Но другия...? Знам ли! После следва сбогуването с лекаря,което е най-приятния завършек на процедурата, независимо от това, че той-лекаря ти определя нова среща в графика си и утре примерно пак трябва да го посетиш. Но това е утре. А днес ти си тръгваш от тук жив, излиташ, можеш да отидеш където си искаш, да избягаш в чужбина, да заживееш под друго име, да сложиш перука , да си кажеш, че всъщност зъбите ти не са толкова зле и могат да почакат още десетина години, да се обадиш в кабинета, че въпреки голямото ти желание не можеш да отидеш, понеже нещо фатално те възпрепятства, и т. н. И така , поех щастлива из пловдивските улици, без цел и посока, влизах в магазините като потенциален купувач и излизах като отегчена светска жена, задоволена с всичко и то в големи количества. Разгледах разсеяно картините на Джумаята, купих си за разкош две бои за рисуване на стъкло- моята последна страст и неусетно стигнах до Сладоледената къща. Тук идваме само на национални празници, двама, сядаме в салона на втория етаж, или на терасата с изглед към градския парк и си поръчваме все едно и също: той кафе и сладолед, аз сладолед и минерална вода. Бавно поемам с лъжичката разкоша "Амарети" с дъх на горчиви бадеми, държа го върху езика си докато се разтопи и го преглъщам с премерена доза съжаление. Когато приключа с яденето , до мен се настанява скуката и ме подръпва настойчиво за дрехата -да си ходим вече. Опитвам се да си представя, че сме потомствени пловдивчани, че това е начина по който всяка порядъчна двойка на средна възраст може да отбележи завършека на един празника, след като е видяла фойерверките, купила си е флагче с трикольор и го е развяла по главната улица и площада, пълни с такива като нея - сериозни, уморени и непразнични двойки. Днес не е празник, като изключим липсата на зъболекари наоколо, затова си вземам лекомислено напук на всякакви диети любимия си "Амарети" и блажено отхапвам от вафлената фунийка. Чак тогава мярвам необичайно населения площад. Сещам се, че ми казаха за някаква изложба от фотоснимки , направени от парапланерист. Като магнит ме привлича още първата , която представлява някакви космически разлюлени жита. От тук нататък всичко минава като във вълшебен филм, като удавяне в огромна палитра от бушуващи цветове, гениално- прости фигури със съвършен рисунък, въртопи от емоции и някакво пиянство. Да, не преувеличавам, ясно усетих признаците - сладостта на първите глътки, опита да забавиш времето, за да продължи по-дълго постепенното опиянение, после неудържимото пристрастяване, жаждата да поемеш възможно повече за по-кратко време, устремното нанадолнище, когато забравяш себе си и ти се иска да си някой друг,туптящия ритъм на настървението..... Тогава забелязах хората. Там имаше много хора- възрастни двойки, млади майки с бебешки колички, влюбени , които бяха забравили да се целуват, тумби младежи, сами деца, чужденци, костюмирани мъже, изтупани жени, селски хорица дошли в града за нещо си, маса шарен народ, попаднал по една , или друга причина на този площад,в тази част от този ден, на тази изложба. Гледах лицата им, чувах дишането им- и те като мен бяха омагьосани от един и същ виртуален магьосник. Движеха се притихнали, от фотос на фотос, от разлюлените жита на Добруджа, през морските таляни на Бургас , край куполите на древни манастири, сред снежни планински върхове, през табуните полудиви коне, взираха се в лудо-лилавите лавандулови облаци ,откриваха залези, прекрачваха овчи стада, гмуркаха се в небесните висини и изплуваха край едно казанлъшко село, събрало цялата обич на неизвестния нам автор на този невероятен свят, запечатан в снимки. Свят реално съществуващ, тук, наблизо до нас, на километри разстояние, свят за докосване, за помирисване, за възприемане, за молитва и поклон.България днес, Страната България, нашата България, непознатата ,неопорочената, все още жива и прекрасна наша България- мястото, където сме родени и орисани да живеем напук на всички превратности. В един момент вече нищо не виждах от огромните снимки, нещо голямо ми влезе в очите и ги замъглиха топли сълзи. Следях само лицата, преминаващи на зиг -заг край мен. Всички имаха едно и също изражение- на възхищение и гордост. Тези хора, независимо кои бяха и откъде, на каква възраст, или с какво занятие, всички бяха докоснати и пленени от чудните гледки , сякаш си казваха наум: "Да и аз си знаех, красива е моята страна, много красива, най-красивата, а аз съм българин и съм горд от този факт" Успях да стигна до края на дългия коридор от рамки и да прочета името: Александър Иванов, 58-годишен казанлъчанин, парапланерист, дългогодишен фотограф. Аз бих добавила: родолюбец и поет ! Ако съм на ваше място, не бих пропуснала шанса си да видя тази изложба.Подарете си я! Може би ще се излекувате от нещо съдбоносно.И ще намерите себе си. За да оцелеете. Успех!